Човек се ражда почти изцяло вътрешно свободен, хармоничен и балансиран. Малка част от него е запълнена с наследственост, расова памет и други физически и психически характерситики. Ако се абстрахираме от тях за интелекта и чувствата остава всичко останало и това пространство е предостатъчно за да се разгърнат напълно,стига да им разрешим и така човек да бъде щастлив. Душевната хармония и равновесие и физическия баланс са присъщи на човека и се проявява когато нищо не ги спъва. Обратно на свободата, чиято същност представлява възможността за избор е афективният затвор в който възможностите за избор са ограничение или отсъстват.
Нещата много отрано се объркват…
Нещата много отрано се объркват…
Не ние сме избрали да говорим български. Не сме избрали религията и моралните си ценности- те вече са били тук, преди да се родим. Никога не сме имали възможност да избираме в какво да вярваме или да не вярваме.
Не избираме дори и собственото си име! Като деца не сме имали възможността да избираме убежденията си.
Децата вярват на всичко, казано от възрастните.
Не избираме дори и собственото си име! Като деца не сме имали възможността да избираме убежденията си.
Децата вярват на всичко, казано от възрастните.
Възпитанието което ни дават родителите, обществото, религията и моралът “заместват” непорочната част от нас по рецептите на действащите социални системи. Този процес може да бъде наречен “опитомяване на хората”. В един момент човек загубва себе си,като уникалност,престава да бъде това което е и се превръща в това,което другите му казват, че е…
Дресираме децата си, макар да ги обичаме безкрайно, по същия начин, по който дресираме всяко домашно животно - чрез системата от наказания и награди. Казват ни: “добро момче" или „добро момиче", когато правим онова, което мама и татко искат да направим, в противен случай сме „лошо момиче" или „лошо момче". Когато сме престъпвали правилата, са ни наказвали;
когато сме ги спазвали - сме получавали награда (любов). Наказвали са ни много пъти на ден и са ни награждавали много пъти на ден. Скоро сме започнали да се боим от наказанията, както и да се страхуваме да не би да не получим награда. Наградата е вниманието на родителите ни или на други хора.Скоро развиваме потребността да привличаме вниманието на другите, за да си получим наградата. Тя е приятна и ние продължаваме да правим онова, което другите искат от нас, за да я получим.
Заради страха от наказанието и лишаването от награда започваме да се преструваме на такива, каквито не сме, само за да угодим на околните, само за да бъдем достатъчно добри за някой друг. Опитваме се да се харесаме на мама и на татко, на учителите в училище, на приятелите и така започваме да играем роля. Преструваме се на такива, каквито не сме, от страх да не бъдем отхвърлени. После страхът да не бъдеш отхвърлен се превръщав страх от това, че не си достатъчно добър.
Това не е всичко, страхът че не си достатъчно добър влияе на себеприемането, а то от своя страна на самооценката. Накрая се превръщаме в някой, който не сме. Ставаме копие на убежденията на мама, убежденията на татко, убежденията на обществото и религиозните вярвания. Всичките ни естествени наклонности, нашата индивидуалност се изгубват, биват дълбоко потиснати в процеса на опитомяване. За сметка на това се сдобиване с нови страхове и комплекси, които да ни "тероризират" през целия живот...
„Опитомяването” е толкова могъщо, че в определен момент от живота вече не ни е нужен опитомител. Дресирани сме толкова добре, че се превръщаме в свой собствен дресъор. Ние сме самодресиращо се животно. „Опитомяваме” се съгласно заложения в нас мироглед и посредством същата система от наказания и награди. Наказваме се, когато престъпваме правилата на системата си от вярвания; награждаваме се, когато сме "добро момче" или "добро момиче".
Повечето от убежденията складирани в умовете ни не са нищо друго, освен лъжи, и ние страдаме, защото вярваме на всички тези лъжи! Така в живота ни се появява страхът! Така се раждат комплексите ни! Ето я причината на нашите страдания, на житейските ни кризи – вярваме в неистина, в илюзия... Причината е че сме изгубили своята идентичност, чрез процеса на „опитомяване”! Не можем да видим кои сме всъщност; не можем да осъзнаем, че сме свободни. Ето защо се съпротивляваме на живота...
Най-големият ни страх е да поемем риска да бъдем живи и да изразяваме истинската си същност. Научили сме се да живеем, опитвайки се да удовлетворим изискванията на другите от страх, че няма да ни приемат и няма да бъдем достатъчно добри за тях.
В процеса на опитомяване формираме представата си за съвършенство, за да се опитаме да бъдем достатъчно добри. Представяме си какви трябва да бъдем, за да ни приемат всички. Упорито се стараем да угодим на хората, опитвайки се да бъдем достатъчно добри за тях, ние си създаваме представа за съвършенството, но не отговаряме на тази престава...
Страхът не може да роди съвършенство и никога няма да бъдем съвършени от тази гледна точка! И тъй като не сме съвършени, ние отхвърляме самите себе си. Равнището на самоотхвърляне зависи от това колко добре е разрушена нашата цялостност.
След „опитомяването” вече не става въпрос за това дали си достатъчно добър за някой друг. Ние не сме достатъчно добри за себе си, защото не отговаряме на собствената си представа за съвършенство.Не можем да си простим, че не сме онова, което желаем да бъдем, или по-скоро онова, което вярваме,че трябва да бъдем. Не можем да си простим, че не сме сьвършени.
Опитваме се да се скрием и играем роля. Влизаме в роля и за да може да отиграем по “правилен” начин определна ситуация. Започваме да се чувстваме неавтентични и носим социални маски, за да попречим да другите да го забележат. Ужасно се боим да не би някой да забележи, че не сме онова, на което се правим. Преценяваме и другите съгласно представата си за съвършенство и, съвсем естествено, те също не отговарят на очакванията ни – така се появява самотата...Никой не е такъв от какъвто се нуждая...
Психоемоционалните проблеми се пораждат от взаимодействието, а взаимодействието става на база на нашата рамка от убеждения и страхове, които ограничават свободата на избора ни. Изводът е, че около вътрешната свобода на Човека се заплита мрежа от измислени норми, появяват се мними примери за подражание. Аз-ът се раздробява на множество малки Аз-ове – бледи копия на Истинския. Именно тогава човек се превръща в свой собствен затвор и най- вече в загадка за себе си. Аз-ът става неоткриваем...
Отговорът, който сме могли да дадем на живота остава неизречен или се деформира под натиска на всевъзможни безпокойства, притеснения, неврози – т.е че не сме като другите; на сковаващ респект пред чуждото мнение, към „приетото”, а най –отдолу се спотайват две чувства – гневът че сме принудени да живеем във афективен затвор и желанието да се освободим на всяка цена; има и два страха – страхът че няма да получим нещо, което искаме и страхът, че ще изгубим нещо, което имаме...
Отговорът, който сме могли да дадем на живота остава неизречен или се деформира под натиска на всевъзможни безпокойства, притеснения, неврози – т.е че не сме като другите; на сковаващ респект пред чуждото мнение, към „приетото”, а най –отдолу се спотайват две чувства – гневът че сме принудени да живеем във афективен затвор и желанието да се освободим на всяка цена; има и два страха – страхът че няма да получим нещо, което искаме и страхът, че ще изгубим нещо, което имаме...
Накратко вътрешната свобода е „обетована земя”, към която всички се стремим, но до нея не можем да стигнем без да осъзнаем себе си и да освободим интелекта си.
"Пътуване към истинското Аз" е процес обратен на „опитомяването”.
Чрез трансперсоналната психодрама започваме да откриваме обратно себе си, своята чистота, търсим своята автентичност за да изградим своята нова идентичност, за да подредим себе си и живота си и да бъдем щастливи.
Ние сме склонни да се боим от собствената си спонтанност, а именно спонтанността разчупва рамката. Ето защо в “Пътуване към истинското Аз”, чрез методите на трансперсоналната психодрама ние първо се учим да освободим себе си. Сваляйки маските,отхвърляйки страха ние виждаме истинската си същност, а когато намерим себе си, ние се раждаме отново и пак поемаме по Пътя. Пътят ни е познат, само че вече вървим по него осъзнато...
Програмата за "Пътуване към истинското Аз" е насочена към интегралния комплекс тяло-ум-душа. Ние не търсим разграничаване на здравословните от емоционалните и духовните проблеми. Възприемайки цялостно човек, се работи на всички възможни нива, което от своя страна гарантира успех.
Чрез трансперсоналната психодрама човек трансформира вътрешния си свят и едновременно с това намират решение проблеми, свързани с личността, общуването и взаимоотношенията; преодоляват се житейски и здравословни кризи; човек израства духовно,научава се да живее по-щастливо.
За кого е „Пътуване към Истинското Аз”?
Групата е предназначена за всеки, който желае да развива своя личностен потенциал. Участието в такава група предоставя възможност за задълбочено себепознание, развитие и усъвършенстване на собствената личност и на взаимоотношенията си с другите, придобиване на опит за работа в група.Тази работа е необходим предварителен етап и за включване в обучение по трансперсонална психодрама. Развиват се комуникативни умения, необходими в помагащите професии.
Психодрамата е мощен метод на психотерапия, чрез който в защитена среда, човек изследва вътрешния си мир, света и своето взаимодействие с него; минали и настоящи моменти от живота си; симулира бъдеща реалност, усвоява и развива нови ролеви модели и намира креативни начини за справяне с проблемите на ежедневието.
„Пътуване към Истинското Аз” помага на човек да освободи, неизразените мисли и чувства, да намери практически нови подходи към промяна
на ситуациите в живота, носещи неудовлетворение.
на ситуациите в живота, носещи неудовлетворение.
Психодрамата постига терапевтичен ефект, акцентирайки върху активното ролево изиграване и диалогичността, като основни фактори водещи към фундаментална промяна и израстване, себеразбиране и приемане.
Трансперсоналната психодрама е мощен метод на действена и преживелищна психотерапия, сливащ в перфектна хармония психологията на Запада с медитативните техники и духовни практики на Изтока.
Съчетавайки психодрамата с трансперсоналното, ние надхвърляме границите на личността, разширяваме своето съзнание, преставаме да бъдем това, което другите ни казват и очакват да сме и започваме да бъдем себе си...
0 коментара:
Публикуване на коментар